Дайте своя скромен принос за това те да не бъдат забравени !

Няма нужда от пояснения !

Христо Ботев


Няма нужда от пояснения

ИВАН ВАЗОВ


1850-1921

Години Събитие
27 юни 1850 г. В Сопот, в семейството на средно заможния търговец Минчо Вазов и жена му Съба се ражда бъдещият наросен поет Иван Вазов
1857 – 1865 Вазов учи в взаимното, а след това в класното училище в Сопот, помага известно време в дюкяна на баща си и към 14-годишна възраст прави първите си стихотворни опити.
1865-1866 Вазов е “подидаскал” (помощник-учител) в Калофер, като същевременно учи при известния учител Ботьо Петков (баща на Христо Ботьов). В богатата с руски книги библиотека на калоферското училище се запознава с руската класическа литература.
1866-1867 Вазов учи в ІV клас на пловдивското централно българско училище “Кирил и Мeтодий”, с голямо усърдие изучава френски език и започва да чете в оригинал френски поети.
1867-1870 Заставен да помага в търговския дюкян на баща си. Вазов неуморно пише стихове, предимно интимни мотиви.
1870-1872 Изпратен от баща си в Румъния да овладява търговския занаят, Вазов избягва от чичовата си кантора в Олтеница, обикаля Браила, Баку и Галац, поддържа връзка с революционните български хъшове, запознава се с Христо Ботев и публикува в емигрантския печат стихотворения с патриотично-просветителска насоченост
1872-1873 Вазов е учител в Мустафа паша (дн. Свиленгард), води борба с гъркоманите и възпитава учениците в патриотичен дух.
1873-1875 Около година и половина Вазов живее в Перник като “драгоман” (преводач) по строящата се жп линия София-Кюстендил.
1875-1876 Завърнал се в родния си град, Вазов става член на възобновения от Каблешков сопотски революционен комитет. Стихотворението “Новонагласена гусла” дава израз на оформената му вече идейно-естетическа програма на народен поет.
1876-1877 Вазов е емигрант в Букурещ, работи като секретар на Българското централно благотворително дружество и издава стихосбирките “Пряпорец и гусла”(1876 г.) и “Тъгите на България” (1877 г.)
1877-1879 Вазов е чиновник в канцеларията на свищовския, а след това и на русенския губернатор и издава стихосбирката “Избавление” (1878 г.)
1879 – 1880 Вазов е председател на Окръжния съд в Берковица, където един случай от съдебната практика го вдъхновява за поемата “Грамада” (1880)
1880-1886 Вазов живее в Пловдив и като писател и публицист, депутат н Областното събрание и редактор на в. “Народний глас”, сп. “Наука” и сп. “Зора” активно участва в обществено-политическия и културния живот на борещата се за присъединяване към Княжеството Източна Румелия. В този период написва стихосбирките “Гусла” (1881) и “Поля и гори” (1884), в които влиза цикълът “Епопея на забравените”, повестите “Немили недраги”(1883) и “Чичовци” (1885), разказът “Иде ли?” (1886) и още от най-хубавите му произведения в стихове и проза.
1886-1889 Принуден от гоненията срещу русофилите да емигрира през Цариград в Русия. Вазов живее в Одеса и тласкан от носталгия по родината, създава върховното дело на своя живот – романа “Под игото” (1889-1890)
1890-1894 Завърнал се в родината, Вазов се установява в София и изобразява новата следосвобожденска действителност в критическо-реалистични разкази, печатани в редактираното от него сп. “Деница” и в двата тома “Драски и шарки” (1893, 1895)
1894-1897 Сред падането на Стамболов Вазов е избран за народен представител и участва в официалната делегация, изпратена да подобри дипломатическите взаимоотношеиня с Русия. През 1895 г. бива тържествено отбелязана 25-годишнината от писателската му дейност, а през 1896 г. излиза романът му “Нова земя”.
1897-1899 Вазов е министър на народното просвещение. Едва след като правителството подава оставка, едно пътешествие из Стара планина вдъхновява поета за стихосбирката “Скитнишки песни” (1899)
1899-1921 Вазов живее сравнително по-спокойно, отдаден изключително на писателски труд. Многожанровото му творчество обема съвременния живот и далечното минало на България. През време на войните стиховете му отекват на събитията по бойните полета. През 1919 г. излизат последните му стихосбирки “Люлека ми замириса” и “ Не ще загине!”, а през 1920 г. бива всенародно отпразнуван неговият 70-годишен юбилей.
22 септември 1921 г. Вазов внезапно умира от разрив на сърцето

Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф.




:bg:

В битката загива самият византийски император Никифор І Геник заедно с повечето от своите военачалници.



При качването си на престола първоначално хан Крум води политика на мир с Византия и насочва своето внимание към северозападните граници на българската държава, които са застрашени от франките. Разширяването на българските владения на запад обаче предизвиква сериозно безпокойство в Цариград и през 807 г. император Никифор I Геник предприема поход - той достига с войските си до Одрин, но е принуден да се върне заради бунт в Мала Азия.

Използвайки нарушаването на добросъседските отношения, Крум на свой ред потегля на юг. През 808 г. той се насочва по долината на река Струма и разгромява посрещналите го византийски войски, а през 809 г. превзема Сердика (днешна София).

В късната пролет на 811 г. Никифор I Геник замисля нов поход срещу България. През юли 811 г. византийският император нахлува в пределите на България с голяма войска. При граничната крепост Маркели е посрещнат от пратеници на хан Крум с мирно предложение. Никифор I Геник отхвърля предложения мир и на 11 юли същата година преминава от юг през източно-старопланинските проходи, като разбива българския отряд, охраняващ граничните теснини. По нареждане на хан Крум българската войска се оттегля в планината.

На 14 юли Никифор стига до столицата Плиска и войската му я превзема, опожарява и избива част от мирното й население, включително жени, деца и старци. Византийският император взема със себе си съкровищата на българския владетел.

Хан Крум отново изпраща пратеници при Никифор I Геник с предложение за сключване на мирен договор, но василевсът го отхвърля. Тъй като няма какво да прави в опожарения град и не открива българските войски, Никифор поема обратно към Константинопол. По пътя византийската войска ограбва и опустошава българските земи.

През това време хан Крум успява да организира голяма войска и да привлече на помощ аварски отряди и славянските племена, като въоръжава дори и жените.

Вторият стратегически ход на Крум е да подготви Върбишкият проход за решителната битка: подкопани са скали над най-тесните места на прохода и са струпани камари камъни, подсечени са вековни дървета... Накрая на клопката пътят просто е преграден.

Българските войски нападат през нощта византийския лагер на входа на прохода и принуждават неприятеля да започне зле организирано изтегляне. Историци твърдят, че виждайки капана, в който са попаднали, император Никифор извикал: „И птици да сме, няма как да прехвръкнем!”

След сражението Крум заповядва да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни е държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, от обкования със сребро череп е изработена ритуална чаша, което представлява акт, свързван с религиозните представи на старите българи. Твърди се, че с нея Крум пил наздравица в чест на победата си.

Победата при Върбишкия проход е едно от най-големите достижения на българското военно изкуство през средните векове, превърнало България в достоен противник на могъщата Византийска империя.

През следващата година българският хан замисля нови действия против Византия. Тъй като не разполага с достатъчно сили, той предлага на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен през 716 г. между Тервел и Теодосий. От Цариград последва отказ. Византийският владетел потегля на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпяват поражение (22 юни 813 г.). Загубата на битката при Версиникия довежда до свалянето на Михаил I Рангаве от престола. На 11 юли 813 г. за византийски император е коронован Лъв V Арменец (813-820 г.). На 18 юли 813 г. хан Крум е пред стените на Константинопол, където извършва жертвоприношения на хора и животни, нагазва в морето и поръсва войниците с вода. Между двамата владетели е уговорена среща за подписване на мирен договор. Намерението на византийците е по време на тази среща българският владетел да бъде отстранен по вероломен начин. В организирания заговор загива кавхан Иратаис. В отговор хан Крум опожарява цялата околност заедно с къщи, църкви, манастири и крепостите от Абидос до Адрианопол. За обсадата на Константинопол хан Крум организира 30 хилядна армия, облечена в ризници и снабдена с обсадна техника, натоварена на 5000 коли и теглена от 10 000 вола. :bg:

Но на 14 април 814 година хан Крум умира от вътрешен кръвоизлив и походът не е осъществен.
След смъртта на Крум Страшни Византия най-после си отдъхва.

/По материали в интернет/

Празникът на народните будители се чества в България за пръв път в Пловдив през 1909 г. 1-ви ноември да стане Ден на народните будители е предложение на Стоян Омарчевски - министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски.

Идеята е този ден да увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

През 1921 г. министърът на народното просвещение Омарчевски внася в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Има версия, че селянин, който написал в писмо до министъра, че трябва да отдаваме почит на "големите българи", които са ни направили народ - Левски, Ботев, Каравелов... и други.
Това е ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.
.
Сред будителите са и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България. Сред най-популярните български народни будители са Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други. Между тях са и създателите на Българското книжовно дружество в Браила през 1869 г. (БАН от 2011 г.). Първият председател на БКД проф. Марин Дринов пише: "...Ни у един народ не се е случвало да захваща подобно дружество при такива обстоятелства, каквито са нашите, и в няколко месеца да се тури в такова действие, както е нашето сега."

Използвани са цитати от вестник 24часа

На 18 януари 1856 г. в Панагюрище е родена Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, по-известна като Райна Княгиня - българска учителка, ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски.
Райна е само на 20 години и главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание.

Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и две букви — „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“).

Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, като има две лица и е поръбено със сърмена ивица. В деня на освещаването му 22 април Райна му пришива приготвени през нощта пискюли. Осветено е от свещеници от града и околните села.

Самата Райна Футекова описва по следния начин шествието след освещаването на знамето: „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете «Ура!» и «Да живее!» нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“

След Априлското въстание Райна е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, малтретирана многократно и брутално изнасилвана, оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието и последвалия затвор разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания. Райна присъства и в репортажите на Я. Макгахан.

След намесата на европейските дипломати Райна е освободена и изпратена в Москва, където учи три години медицина и става акушерка - първата дипломирана акушерка в България.

Там написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга специално върху Априлското въстание.

В Москва Райна успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет възпитанието на 32 панагюрски сирачета, сред които е и по-малкият ѝ брат.

Райна Футекова е поканена от митрополит Климент за учителка в Търново. Три години по-късно тя се връща в Панагюрище, омъжва се за крайния русофил Васил Дипчев, който е кмет на града. Преместват се в Пловдив, но по времето на русофоба Стефан Стамболов той не може да си намери работа.

През 1898 г. Васил Дипчев е избран за народен представител и семейството се премества в София. Умира скоро вследствие на политическо преследване и побой в Черната джамия и Райна остава с шест деца, най-голямото от които е на 13 години. Работи предимно в кварталите „Орландовци“ и „Малашевци“. Поддържа тесни връзки с Венета, вдовицата на Христо Ботев

Райна и Васил Дипчеви имат петима синове - всички офицери от Българската армия - генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев, Петър Дипчев и полковник Асен Дипчев. Райна осиновява и едно момиченце — Гина.

През 1901 г. за честването на 25-годишнината от Априлското въстание Райна Княгиня ушива три нови знамена - копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната ѝ къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

Умира 61-годишна на 29 юли 1917 г. в София.

/По материали в интернет/

176 години от рождението на Васил Левски

Днес честваме 176 години от рождението на Апостола на свободата. Благодарим на екипа на “Българска история” за публикацията.

Васил Иванов Кунчев се ражда на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 в Карлово. През 1845 започва образованието си в килийното училище в Карлово. Година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години Васил остава без баща. Неговият вуйчо Василий Караиванов започва да се грижи за него и младият Васил става негов послушник. В периода 1852-1854 живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се премества в Стара Загора, Левски го последва и завършва II клас на Старозагорското класно училище. Поради отличния успех на младежа вуйчо му обещава, че един ден ще го изпрати на учение в Русия. Това така и не се случва. През 1856-1857 учи в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а на следващата година приема монашески сан дякон с име Игнатий, главно заради обещаното обучение в Русия. През 1858 е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата “Света Богородица” в Карлово.

Какво е накарало този човек с вероятно светло бъдеще в духовническите среди да се захване с революционна дейност? Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг голям български революционер - Георги Сава Раковски, който по това време разгръща мощна пропагандна дейност, имаща силно влияние върху българската младеж. През 1861 в следствие на икономическа криза в империята и стопанска политика, потискаща българите, в революционните среди настъпило раздвижване. Калоферецът Стоил Попов и Левски полагали едни от първите усилия да повдигнат народа на борба. Естествено българското общество по онова време било крайно неподготвено за бунт и първият революционен напън на Левски бил неуспешен.

Вместо да се откаже от народното дело на 3 март 1862 Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата Българска легия, организирана от Раковски. Според легендата, по време на военни упражнения той направил “левски скок” и получил своя прякор. Освен прякора си обаче Левски получил и контакти с българската революционна интелигенция, а и първият си боен опит, като се сражава храбро с турските части. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 за кратко е в Румъния. Лятото, завръщайки се в България, е затворен в Пловдив за няколко месеца поради участието в легията. След застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев. Тук е хубаво да се отбележи, че любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи.

През 1864 навръх Великден дякон Игнатий завинаги скъсва с монашеството, като реже косите си и сваля расото. Този акт, извършен пред най-близките, е изключително символичен. Левски радикално зачерква досегашния си живот и се отдава на революционна дейност – превръща се в Апостола на свободата. От 1864 до началото на 1867 в различни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) се занимава с учителска дейност, като междувременно развива революционна пропаганда и подготвя местни дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 заминава за Румъния, където по препоръка на Раковски е избран за байрактар на четата на Панайот Хитов.

В Белград укрепва познанствата си от Първата легия и се запознава с нови революционери, сред които Ангел Кънчев и Любен Каравелов. Скоро след организирането на легията, сръбското правителство започва да се държи крайно зле с легионерите и в крайна сметка и Втората легия е разтурена. Поведението на тамошното правителство променя революционния мироглед на Левски завинаги. Той осъзнава че всяка помощ, осигурена от чуждо правителство в никакъв случай не е безкористна. Досега той се е съгласявал с теорията на Раковски, че бунтът трябва да бъде постигнат чрез намесата на чети, навлизащи в България от чужбина. Опитът с четата на Панайот Хитов, нейният неуспех и първите му революционни стъпки още през 1861 подсказват на Левски, че погледът на революционерите трябва да се насочи към вътрешността на страната. Само изграждането на стабилна комитетска мрежа в рамките империята би могло да подготви народа за въстание. Тази стратегия, макар и първоначално трудно наложена от Левски, ще бъде възприета от всяка една бъдеща българска революционна организация – чак до ВМРО. През февруари – март 1868 Дякона трябва да отложи плановете си поради тежка операция, от която трудно се възстановява.

Възстановил се от операцията, Левски заминава за Румъния, поради преследванията, на които са подложени легионерите от сръбското правителство. През август 1868 отива в Букурещ, където се свързва с “Българското общество”, което ще осигури и паричните средства за първата обиколка на Левски из България. Есента на същата 1868 съдбата сякаш на шега събира великаните на революционната мисъл – Левски и Ботев. Двамата живеят при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и безспорно оказват влияние един на друг.

На 11 декември 1868 година, с параход от Турну Мъгуреле, Левски тръгва за Цариград. От там започва първата си обиколка във вътрешността на страната, както вече споменахме,подпомогнат от “Българско общество”. Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Той се свързва с доверени познати и проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт. Той е обнадежден от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ. На 1 май 1869 Апостолът предприема втората си обиколка. Този път той се снабдява със сведения за вътрешни дейци, пълномощно и прокламация. Прокламацията и пълномощното, били издадени от името на Привременното правителство в Балкана – естествено такова не съществува, но Левски правилно преценява, че по-лесно ще печели сърцата на хората, ако се представи от името на авторитетна организация. Левски създава и връзки в Румъния – като Данаил Попов, който първоначално го препоръчва на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола като връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов запознава Левски с хора, верни на освободителната борба в градове, близки до Плевен и така започва изграждането на комитетската мрежа. Първи стъпки в изграждането на комитети освен в Плевен се правят още в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Левски преосмисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че има нужда от много по-задълбочена подготовка.

На 26 август 1869 година Левски се завръща в Букурещ. Имащ ясна представа за обстановката в България и за възможността за успех на комитетската мрежа, Левски трябва да убеди емигрантската революционната интелигенция в правотата на своите идеи. Първоначално среща пълно неразбиране сред революционерите, които още таят надежди за чужда помощ. В края на 1869 Левски заедно с Каравелов участва в основаването на БРЦК. Макар и Каравелов да възприема някои от идеите на Левски – двамата водачи на революционното движение се разминават в някои основни свои възгледи. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция е абсолютно задължителна докато Левски смята, че това би спомогнало за бунтът, но основната тежест трябва да падне върху самото българско население. Според Левски докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (Апостола много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград).

Разочарован от неразбирането, което среща сред емигрантите, Левски през май 1870 се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (вътрешната революционна организация). За столица на организацията е избран Ловеч, а комитетът там се смята и за БРЦК. По този начин през 1870-1872 в българските революционни среди съществуват не само две основни идеологии, но и два централни комитета – Каравеловия в Букурещ и този на Левски, който действа в България. ВРО все повече заприличва на мощна революционна организация. Левски прозира, че за делото са нужни средства, които могат да бъдат осигурени чрез, презираното от него, чорбаджийско съсловие. Събирането на средствата според Дякона трябва да бъде доброволно, но при отказ революционният терор е позволен. Левски не прекратява напълно връзките си с Букурещкия БРЦК - той ги поддържа най-вече чрез Данаил Попов, както вече споменах. През 1871 БРЦК изпраща на Левски двама помощници – Ангел Кънчев и печално известния Димитър Общи.

От началото на 1872 ВРО поема курс за обединение с Букурещкия БРЦК. Естествено тази дейност на Левски била приветствана и от 29 април до 5 май 1872 се състои първото общо събрание в Букурещ. Изработени са програма и устав на организацията. Проекта за структурата на БРЦК на Левски е пренебрегнат за сметка на идеите на Каравелов. Вместо два централни комитета (в Букурещ и България) , както досега, се приема да съществува единен БРЦК с неизвестно местонахождение. Според устава всеки член на ЦК, “дето и да бъде той, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо”. Такова писмо е предоставено на Левски и той получава неограничени (в рамките на организационния устав) правомощия за дейността си във вътрешността на страната.

С пълномощното писмо на 1 юли 1872 Левски се завръща в България и продължава дейността си по организирането на комитетите. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства, най-вече от чорбаджии, става честа практика. След събранието в Букурещ организациите в България стават все повече и повече, а хората, които се назначават за помощници на Дякона, не му помагат особено. Поради тази причина той решава да раздели страната на революционни окръзи. Всеки окръжен център трябва да ръководи местните революционни комитети в окръга. Революционните окръзи, учредени от Левски, са: Орханийски (Ботевградски), Търновски, Сливенски, Ловешки и други. Организирането на цялата страна на окръзи от Левски е осуетено от сътресенията, които настъпват в БРЦК през 1872 и 1873, довели и до смъртта на Апостола на свободата.

Основният виновник за случилото се счита, че е Димитър Общи. Наложен от ЦК на Левски за негов помощник, Димитър Общи е силно недисциплиниран, самолюбив, дребнав, словоохотлив и като цяло неподходящ за революционна дейност. Освен всичко друго той плете интриги срещу Левски, стремейки се да изземе функциите му. Левски дори пише на ЦК с молба да “обуздае” Димитър Общи. ЦК излиза със становище, потвърждаващо ръководната функция на Левски, но както събитията ще докажат, действията на ЦК са безрезултатни. Дякона по начало бил съгласен обирите на държавни институции да се превърнат в практика за набиране на средства, но едва когато организацията е почти съвършено изградена и готова да се защити от ответната реакция на имперските власти. Ето защо Левски категорично забранява на Димитър Общи да извърши планувания обир на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки забраната Димитър Общи действа на своя глава и на 22 септември 1872 извършва обира. Първоначално полицията приема версията, че обирът е извършен от “уволнени войници”, както докладват някои свидетели. Поради бъбривостта на някои от участниците обаче властта скоро разбира истинската цел на обира и залавя организатора Димитър Общи. Заловеният, вместо да следва неписаните конспиративни закони, решава, че трябва да се покаже на света, че обирът е политическо деяние и започва да разкрива имена и подробности около организацията.

Турското правителство получава неоспорими доказателства за съществуването на конспиративна бунтовна организация на територията на империята, водена от вече издирвания Васил Левски. Научавайки, че Димитър Общи издава всичко, Левски предупредил местните организации да вземат мерки. Междувременно ЦК излиза с неясна и неадекватна позиция по отношение на обира. ЦК предписал първо да се нападне затворът и да се освободят задържаните, а ден по-късно настоява за преждевременно вдигане на въстанието. Левски също обмислял нападение над затвора, но преценява, че то може да им пагубни последствия за организацията. Вдигането на въстание в обстановка на повишена бдителност на правителството също било немислимо. Все пак като привърженик на принципа на вишегласието Левски не отрекъл решенията на ЦК еднолично, а заставил всеки комитет да отговори на нареждането на ЦК. Общото мнение съвпадало с това нa Левски – народът бил все още крайно неподготвен за въстание. Левски решава, че трябва незабавно да замине за Румъния и да разубеди БРЦК относно решението им за въстание, излагайки им народните настроения. В същото време той нарежда на вътрешните комитети все пак да се подготвят усилено за бунт. Мнозина другари съветват Левски да се прикрие докато вълненията отминат. Междувременно правителството създава мрежа от шпиони, които трябвало да открият Апостола.

Левски заминава за Ловеч, където пристига на 25 декември 1872. Положението, което заварва там е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и полицията е на крак. Къщата на председателя на комитата – поп Кръстьо е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател бил и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата теза там Левски трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии предателската вина не бива да се хвърля върху попа. Апостолът на свободата бива заловен от заптиета, които са обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път чрез стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, оттам закаран в Търново и София, където е съден. Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си.

На 6 февруари (18 нов стил) 1873 Апостолът на свободата е обесен на мястото, където сега се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди и в България и в Румъния, но и бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.

публикацията е реализирана със съдействието на: www.narodnapamet.com

Статията "176 години от рождението на Васил Левски" бе публикувана първо в OFFNews.bg.

Преди 114 години умира легендарният Капитан Петко войвода



На 7 февруари 1900 г. умира Петко Кирков Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода - български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.

Ранни години

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия, което след Първата световна война Антантата присъжда на Гърция.

В родното му село при даскал Лефтер 15-годишният Петко се научава да пише и чете. Има 8 братя и сестри. Той е много висок и едър, силен и пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав.

Турците убиват брат му Матю и братовчеда му Вълчо. На 6 май (Гергьовден) 1861 г. 16-годишният Петко напуска семейството си и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо, както и главния виновник бахшибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей.

Хайдушки живот

На 16 юни 1861 г. при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар (предводител), като убиват 2 и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от младите българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през август, четата им става легендарна.

На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда деветимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а останалите са ранени и пленени. Хвърлени са в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора "Камлъкуле" (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички, освен войводата, отново са пленени.

През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава успешен отпор на потерите, но ги и преследва.

Одринският Вали паша изпраща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин (хилядник) за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман се отказва да гони хайдутите, опозорен е и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина - на 30 август и на 28 септември.

Участие в обединението на Италия и Критското въстание (1866-1869)

През есента на 1864 г. българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище, след това заминава за Италия.

В началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането му на остров Крит на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието "капитан". След потушаването на въстанието напуска острова, без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и из Италия. За известно време се установява в Атина.

Завръщане в България

На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода отново събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами "правят инспекция" на турският гарнизон в крепостта Сир на остров Митилин (Лесбос) и на 3 юни 1869 г. благополучно пристигат в Енос при устието на река Марица.

През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.

След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей на черкезите от село Коюшепе, през февруари на следната 1871 г. 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата им са прогонени.

Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни — в околностите на съседното черкезко село Акходжа, и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Там 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават само един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия (стотник).

След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата на се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го "вразумява". Репресиите са прекратени.

В 1872 г. Одринският Вали паша изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само 24 часа след това освобождава всички от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 г. каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за "самоуправен владетел" и доброволно му плаща "данък" 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със своя бойна част - "четници", тилова част - "ятаци", разузнаване - "шпиони", счетоводство - "каса", снабдена е с добро оръжие и с палатки - "чадъри" подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.

Въстаници

През 1873 г. четата става въстаническа: Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина).

В 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци.

През първата половина на 1874 г. към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 км за денонощие, в един месец води бой първо с цял табор (полк) войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско.

Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично одринският валия предвожда 2000 души войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, независимо че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Пeтко войвода Доганхисар.

Четата се оттегля към Марония, но през есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния гръцки лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.

В 1875 г. първата схватка с потерите e на 20 март в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни — при Бургасдере, Димотишко, на 20 август — в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно — при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката.

При село Кадъкьой Джафер ага напада четата, по искане на злополучния отровител Калън Тома, в помощ му идва и 600 души войска от Мароня. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, залавят Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската ги следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници, заточени в Кипър, и хайдушки ятаци. Ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и други две заптиета са екзекутирани.

През 1876 г. поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на излишна опасност беломорските българи.

Руско-турската освободителна война (1877-1878)

На 15 март 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, два дни преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагалар от Фере.

Организираният в 1869 г. отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

В края на декември 1877 г. четата влиза в Мароня и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) 1878 г. на Санстефанския договор, по силата на който градът остава извън границите на България, чак до 9 март. След атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска. Така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония, предимно жени и деца.

Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнското население в Беломорието и Родопите от турски войски, от башибозушките и от дезертьорски формирования на английския полковник Сенклер, нарекъл се „Хидает бей”.

На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбива 3000 „сенклеристи”, като няколко десетки от башибозуците са убити.

След 14 дни в следваща битка са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи. Войводата е леко ранен.

Следващото сражение с башибозука на Хидает бей е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават 11 души убити и ранени, като убиват и раняват 35 турци.

На 15 май в руското комендантство в Одрин се явяват неколцина селяни от гръцкото село Плевун и се оплакват на коменданта, че башибозуците се канят да нахлуят в селото им, да го разграбят и опустошат. Комендантът е готов да се притече на помощ, но се оказва, че селото Плевун не е в руската зона, а се намира зад демаркационната линия, където руска войска не може да отиде.

Остава само един начин да бъде предотвратено кръвопролитието, като се изведе населението от заплашеното село и му се даде възможност да премине в безопасната за него руска зона.

На 21 май с малка група от 7 души (3 четници и 4 казаци) и 3 присъединили се по пътя въоръжени одрински търговци Петко войвода влиза в Плевун преди сенклеристките башибозуци. Казаците са изпратени обратно да доведат помощ. Войводата събира селяните в църквата и я барикадира. С точен огън са избити 20-ина нападатели. С фиктивно обещание за предаване в двора на църквата са допуснати първенците на турците. По реда на преминаване между тях на шишето с ракия Капитанът определя главните водачи. Залпът на хайдушките пушки от върха на черковната камбанария поваля тримата първи аги. Това въздействали като удар върху башибозуците, гъмжилото изведнъж се раздвижва и започва панически отлив назад, докато цялата орда се оказва далеч от селото.

След евакуиране на населението в руската зона, на 22 май войводата настига и атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Сенклеристите са напълно разгромени, като дават около 200 убити срещу едва неколцина убити и ранени четници.

Войводата пак е ранен. Качен е върху една бърза кобила, реквизирана от Демирлер, и заминава за Одрин, там от 22 май до 24 юни е подложен на лечение в руския военен лазарет, докато зараснат тежките му рани.

На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите се изтеглят от района и се изтеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат.

Четата продължава мисията си в Средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият е на 8 септември в Караманджа.

Към дружината на капитан Петко се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

До март 1879 г. четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

След Освобождението

Генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст "Георгиевски кръст" за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През 1880 г. той се заселва във Варна, където година по-късно се жени за втори път за Рада Кравкова от Казанлък, от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев.

На 12 май 1896 г. по инициатива на капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция е основано тракийско (Одринско) емигрантско дружество "Странджа", с което е поставено началото на освободителната организацията на българите бежанци от Тракия. Днес тя носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

През 1891 г. Петко войвода, който е русофил, е набеден в опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак с гъркинята Елена от Енос (или Кешан), когото семейството приема охотно и устройва във Варна, е екстрадиран от България, а имотите му, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата - 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни от 27 юли до 15 декември 1892 г. във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 г. и е погребан във Варна.

Паметта за войводата

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Крумовград, Ивайловград (с. Плевун ), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г., дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва „Капитан Петко войвода”.

По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 г. на хълма Джаниколо в Рим е открит негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.

През 2004 г. в родното му село Доганхисар, Дедеагачко, е открит негов паметник, построен със средства на Българското тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом "Сафари" недалеч от центъра на селото.

На остров Ливингстън, Антарктида, на името на бележития българин е наречен връх Петко войвода (Petko Voyvoda Peak).

На войводата са посветени много народни песни, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм "Капитан Петко войвода" (1981) с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.

/По материали в интернет/